Кратък разказ за една януарска вечер

-Трябва да те снимам по-често.

-Какво?! Защо би направил това?

-Да, трябва. Например както си застанала така. С разрошена коса и книга.

Лекотата, с която казваше тези неща, я смайваше. Тя го погледна с дежурния си за тези ситуации поглед, изразяващ нещо средно между съмнение и присмех. Дори след толкова много време й беше трудно да повярва, че го мисли наистина. В нея нямаше нищо специално и тя все повече се убеждаваше, че на него просто му беше нужен нов преглед при очния лекар. Въпреки това думите му й бяха приятни и тя попиваше всяка една от тях.

В тази мразовита зимна вечер сякаш всеки дом беше изолиран и си съществуваше в свой свят. Те двамата също не можеха да избягат от впечатлението, че са откъснати от всичко и всички. И това им даваше усещането едновременно за безвремие и вечност – усещане, което ги насърчаваше да отлагат все повече трупащата се работа. Всяка открадната минута на дивана беше сладко бягство, от което те нямаха намерение да се връщат скоро.

Той се беше свил върху краката й и беше обвил ръце около тях. Лежеше така, че главата му се облягаше на корема й – най-добрият начин, за да не й пречи да чете. И все пак, когато той беше пред нея, всички букви се размиваха пред погледа й.

-Ами да! Много си хубава!

Тя се усмихна до уши, без той дори да може да види. Сложи ръка на рамото му и отново зарови разсеян поглед в книгата.

Алекс

23.01.2019г.