За оставането без глас, носталгията и „най-най-най-любимата ми група“
Ами супер си изкарах!
Предполагам, че или сте били в Бургас миналия петък, или сте видели десетките сторита, които заляха социалните мрежи. И така една моя мечта се сбъдна и бях на концерт на Arctic Monkeys.
Както и преди съм споменавала, при мен всичко идва с леко закъснение от по няколко години. Тumblr-ерата, която така се свързва с Arctic Monkeys, не беше изключение и достигна до мен чак в края на пубертетските ми години. Всъщност, изключвайки този детайл, се влюбих в звученето на групата, изминавайки класическия път, откривайки първо албума ‘AM’. Не закъсняха черните ‘Converse’, мрежестите чорапогащници и всичко друго присъщо за вече носталгичната ера на tumblr-момичето, което слуша Arctic Monkeys, мислейки си за някое момче. Това беше и моят случай, разбира се. Spoiler alert – вече сме женени.
Черните ‘Converse’ определено си остават част от моя гардероб, с която няма да се разделя. Единствено гледам да ги сменям през някакво време, когато се скъсат до такава степен, че майка ми я е срам да ме пуска така по улиците.
А колкото до Arctic Monkeys, истината е, че с всяка следваща песен и албум, които чувах още тогава, харесвах звученето им все повече и се питах около милион пъти „Ама как така не съм ги слушала по-рано?“. Смело твърдя, че до днес са ми най-най-най-любимата група.
Затова преходът от „не мога да повярвам, че ще свирят тук“ до паниката, когато билетите започнаха да свършват, и еуфорията от самия концерт бяха силно емоционално изживяване.
Знам, че Arctic Monkeys са любими на толкова много от вас и се надявам, ако сте били на концерта, да сте си създали хубави спомени, върху които да се фокусирате въпреки препятствията. Действително, дори след безбройните спъвания, бутания и препотявания – мои, а и на някои други хора прекалено близо до мен – аз успях да се насладя на сетлиста, енергията и страхотното присъствие на групата.
Доволна съм, че пях с цяло гърло на толкова много от любимите си песни и че така скачах, че на връщане краката ме боляха. Също така съм много благодарна на Тито, който на няколко пъти ме вдигна като Симба над публиката, за да видя всичко.
Надявам се да предстоят още много хубави музикални събития, а междувременно продължавайте да слушате и споделяте хубава музика.
И не забравяйте, че всички отиваме на концерти, за да се забавляваме, така че бъдете мили едни с други… и някак по-небутащи се.
Между другото, ‘That’s Where You’re Wrong’ е една от любимите ми песни и определено мисля, че си заслужава да я слушате, ако още не сте. А ако не сте я чули, значи може би… точно тук грешите (тъпа шега, съжалявам).
До следващия път!
Алекс
My Life and Chocolate 