Историята за неловката ни първа среща

Аз и по принцип съм по-затворена и ужасно непохватна. Но представете си какво става, когато на всичкото отгоре се притеснявам, защото съм на първа среща. Катастрофа.

Това беше ситуацията, в която бях попаднала преди вече доста време. И тъй като често ми задавате въпроси за връзката ми, реших да поразкажа за нея, но от моята гледна точка – нека изложа само себе си. Тогава успях да объркам доста неща, които и досега ме карат да се изчервявам и да ми става неудобно.

Ако трябва да съм честна, заглавието е малко подвеждащо. Въобще не смятам, че срещата беше неловка. Напротив – още тогава и двамата се чувствахме добре един с друг. Но не виждам с коя друга дума мога да подскажа за всички неща, които успях да оплескам. Имаше време, в което напразно се надявах, че той нищо не беше забелязал, но за жалост някои гафове трудно се крият.

Трябва да призная, че все пак той определено не е толкова непохватен, колкото мен. Съответно, и до ден-днешен, когато двамата се сещаме за този ден, той се съсипва да се шегува с мен.

(За да изясня контекста, самата “среща” се състоеше от разходка и търсене на подарък.)

Ироничното е, че тогава бях решила, че ще съм спокойна, пък каквото стане, стане. И така, самоуверена, тръгнах.

Тогава започнаха издънките. Когато стигнах до мястото, където се бяхме разбрали да се чакаме, се учудих, че той не беше вече там. Огледах се, упорито борейки се срещу паниката, която успешно си проправяше път обратно. Въртях се около 10 минути, когато някой ми звънна. Непознат номер. За всеобщо облекчение беше той (сетих се, че си бях дала моя, в случай, че нещо стане) и не се беше изгубил, но пък каза, че е на същото място като мен, което тотално ме обърка. Около минута нервно се въртях в кръг и приличах на пумпал, когато разбрах, че просто се е скрил зад няколко павилиона и затова не се виждаме.

Първото препятствие беше преодоляно. Намерихме се. Дотук добре.

Изоставила самоувереността от моята страна на павилионите, с ужас тръгнах, очаквайки онези неловки “Здрасти!”, “Как си?”, “Ами, добре. А ти?” и т.н. За мой късмет, той директно смени темата и просто тръгнахме. Завързахме някакъв разговор и всичко изглеждаше добре.

Втората ми издънка (даже може би първа, защото не съм пряко виновна за павилионите) се състоеше в проблем с шапката ми, която никога не нося, но по необясними причини точно тогава реших да си сложа. Тя постоянно се смъкваше и трябваше да я намествам през няколко минути. Беше ми изключително неудобно уж да слушам внимателно и непрекъснато да си оправям нещо по главата.

Fun fact – загубих тази шапка преди три месеца в мола. Може би все пак е било за добро.

Прибрах я в чантата си и така втората спънка също остана в миналото.

След това разходката продължи нормално. Умното решение да търсим подарък заедно ни позволяваше да разглеждаме разни неща и винаги имаше за какво да си говорим. Тук е време за следващия проблем. Всичко вървеше супер, докато не разбрах, че той не чува почти нищо от това, което казвам, защото е прекалено висок.

Това препятствие и до днес го преодолявам само ако си обуя обувки с високи токчета. Иначе той просто се съгласява с мен и се прави, че ме слуша. Няма страшно, така и двамата сме доволни.

И така, единствената пречка, която ми оставаше, беше силният вятър, който постоянно духаше. Както казах, влизахме в магазини, така че не ми ставаше твърде студено. Но откакто махнах шапката, косата ми влизаше в лицето. Опитвах се да си слагам кичури зад ушите или да я пъхам шала. Но вече бях безнадеждно рошава и се отказах.

Изведнъж той ме погледна – “Май имаш нещо в косата.” И в този момент видях цял кичур, измазан с паста за зъби “Colgate Propolis”.

Искаше ми се да потъна в земята от срам. Бях сигурна, че ще забрави всичко хубаво, което беше станало и ще си спомня само колко съм смотана. Е, за щастие, не стана така. Наскоро дори ми разказваше, че било “много сладко”.

Така че научените уроци са два: